Борислав ЯНАКОВ: Световната купа беше сбъднат сън за мен! Пия кола, ям бургери, но тренирам до откат

Какво е да грабнеш Световната купа с извадено рамо? Да тренираш всеки ден "до откат", въпреки че нямаш здраво място по тялото си? Какво те води, в моменти, в които усещаш, че сякаш няма как да се справиш с всички препятствия в живота си? Защо никога не се отказва и какво го мотивира да не спира да помага на нуждаещите се около него? На онези, към които съдбата не е била толкова благосклонна. Борислав Янаков беше специален гост в студиото на "Неформално с Георги Петков". Носителят на Световната купа по самбо от надпреварата до 58 кг. в Нови Сад, сподели подробности за скорошния си успех, за емоциите и премеждията, които е срещнал по пътя си към бленуваното отличие. Янаков се върна назад в кариерата си и си спомни с усмивка на лице за годините в джудото и самбото, преди да стане пример за подражание на децата в клуба, в който е треньор вече повече от 10 години - "Шун джудо". "Няма случай, без значение дали е за мен или заради някой друг, в който да чуя химна и да не настръхна целият. Ушите ми се подострят. Нещо страшно! Така беше и сега. Невероятно усещане, което пожелавам на всеки да изпита. Не се славя като най-чувствителния човек, но когато химнът свърши, очите ми бяха пълни... Никога не съм пазил режими. Ям най-гадните работи - майонеза, бургери, пия кола, много я обичам. Но тренирам здраво! До припадане. Не мога и на 20 години да се ограничавам, и когато стана на 50 пак. А кога ще живея? Заради Ивайло Иванов бях станал вегетарианец. Свалях лесно килата, а и не ми избяга много силата. Чувствах се много добре", сподели Янаков. Чуйте какво още каза той за спортния си път, в първата част от нашия разговор. Във втората пък самият той напълни очите ни със сълзи, като сподели малко известни факти от личния си живот и една удивителна житейска история. Включваща чичо Сашо и леля Нели. Които завинаги оставят следа в съзнанието и сърцето му. "Не съм от богато семейство. Работил съм по строежи, в автокъщи, нощна охрана съм бил - каквото е било необходимо. Но през това време учех, а и тренирах всеки ден. Или искаш нещо да направиш или не. Гърбеха ме постоянно. Какви ли не неща съм правил. Цял живот съм се справял сам. Майка ми и баща ми и на бала не успяха да дойдат. А някакви хора ми обясняват за спортистите, че ни е лесно... Живеех в залата! Година и половина спях нощем там! Спирах СОТ-а, влизах в стаята за масажи и на едно легло там спях. Нощем тренирах, понякога. В зала "Олимпиада", в Пловдив. Имам едно мото в моя живот: "Никога не се отказвай!". Никога не се предавам. За нищо на света! Бяхме създали приложение и фондация, за подпомагане на хората, които са в нужда. В повечето случаи хората търсеха пари. Мислех си, че за нещо подобно става дума, при поредното обаждане един ден. Беше една жена. Тя ми каза, че е на 85 години. Че мъжът ѝ е с множествена склероза и е в инвалидна количка. И на нея ѝ трябваше някой, който... да вдига съпруга ѝ и да го поставя в количката. За да могат да излязат навън, в парка... Веднага отидох. На същия ден и час! Ходих много пъти. Често бях при тях. Научих много и ми помогнаха. Те на мен, а не аз на тях. После разбрах, че той е починал. Бях на погребението, а тя все повтаряше: "Какво ще правя сега, без моето момче...". Отидох да помогна на тях, но всъщност те помогнаха на мен. Както казваше чичо Сашо: "Вълшебно"... Никога няма да забравя любовта между тях. Те бяха като деца. Запомнете - това, което правите, ви определя като хора. А не това, което казвате. Да правиш добро е най-хубавото нещо на света!", каза гостът ни. Всичко това - във втората част от нашия разговор с невероятното бойно сърце Борислав Янаков!